Български катерачен филм, отличен на най-стария спортен филмов фестивал Paladino d’Oro Sport Film Festival 2023
Източник:
360mag.bg
Българският катерачен филм „Aiguille du Midi Operation: Electric Avenue”, на режисьорите Георги Керезов и Стоил Димитров, за пореден път получи международно признание, като беше отличен със Special Festival Award на най-стария спортен филмов фестивал Paladino d’Oro Sport Film Festival 2023. По-рано тази година лентата спечели друга значима награда – Grivel Golden Axe Award на фестивала Adventure Outdoor Fest. Побързахме да се срещнем с един от режисьорите на филма, за да разберем повече за провеждането на конкурса и за фестивалната атмосфера. Иван Панчев се срещна и разговаря с Георги Керезов.
И.П.: Връщаш се от Агридженто (Agrigento), Италия, където спечелихте награда от фестивала Paladino d’Oro Sport Film Festival 2023. Разкажи ни за този непознат у нас фестивал?
Г.К.: Това е най-старият филмов спортен фестивал в света, съществуващ от 1979 г.
Тази година участваха филми от 40 страни и присъстваха над 200 представители на различните селектирани и номинирани филми. И не само, имаше местна публика и официални гости. Правят се прожекции на номинираните филми, обявяване на номинациите и на следващия ден се състоя церемония по награждаване. Нашият филм беше номиниран в категория Best Cinematography (Операторско майсторство). Акцентът в тази номинация е заснемането и оценка за визуалната част. Част от селектираните филми се номинират в над 15 категории. В крайна сметка ние спечелихме Special Festival Award – специална награда, отличие с плакет, защото журито и организаторите на фестивала са харесали цялостно филма ни.
И.П.: Ти сподели, че сте кандидатствали в множество фестивали и в голяма част от тях сте били селектирани. Кога разбрахте, че сте избрани за този доста престижен фестивал?
Г.К.: Разбрахме на 10 август, че сме селектирани, а впоследствие разбрахме, че сме и номинирани за награда.
И.П.: Каква е механиката на състезателната част?
Г.К.: За всяка категория се номинират по няколко филма. Както и един филм може да бъде номиниран в няколко категории. Няколко пъти в лични разговори, дори понякога и в присъствието на представители на други филми, директорът на фестивала и организаторът на програмата ми казваха, че, според тях, нашият филм е бил най-красивият визуално, от всички на фестивала. Получих мнения и от други зрители, отново за красивите кадри, което навярно обяснява и номинацията ни точно в тази категория Best Cinematography. Естествено много съм им благодарен за мнението и за добрия вкус (смее се), но истината е, че имаше в пъти по-красиво заснети филми от нашия. Има изключително много талантливи хора по света, които създават уникални филми и често никой дори не разбира за тях, но пък, добре че затова ги има фестивалите.
И.П.: Какво означава за вас тази селекция и номинация, на фона на всички фестивали, които също са ви избрали?
Г.К.: Различното е, че този фестивал e на първо място най-старият спортен филмов фестивал и обединява и представя всички спортове. За нас беше ценно и важно, че сме избрани да участваме, да прожектират нашия филм на най-стария фестивал за спортно кино, където се показват филми и въобще продукции от цял свят за всички видове спортове. И сред това изобилие, с преобладаващи отборни спортове, нашият филм, който е за едно обикновено скално катерене, който, като спорт, не е толкова мейнстрийм, е селектиран и номиниран, и накрая, дори спечели специалната награда на фестивала.
И.П.: Каква е атмосферата на подобен фестивал от такава величина?
Г.К.: Изключително елегантен фестивал. Дори специално бяхме предупредени от организаторите да не се появим като хванати от гората (както обикновено се обличам), а да сме много официални. Имаше хора със смокинги, бални рокли, тържествености, чудесии, малко наподобяваше „Оскар“-ите…, ама малко (смее се).
И.П.: Къде се провежда фестивалът?
Г.К.: В Агридженто, Сицилия. 42 години обаче домакин на фестивала е бил град Палермо. Тази година се премества в Агридженто, заради това, че през 2025 г. ще бъде Културна столица на Италия.
И.П.: Има ли прожекции на самите филми в рамките на фестивала?
Г.К.: Да, има. Прожектират се всички селектирани филми. А на специална церемония се обявяват номинациите.
И.П.: А присъствахте ли на вашия филм?
Г.К.: За жалост пристигнах чак вечерта на първия ден от фестивала. Бяха го показали по-рано.
И.П.: Освен споменатите обратни връзки, събра ли други впечатления?
Г.К.: Да, други участници, с които се запознах, дошли във връзка с техните филми, бяха успели да го гледат и споделиха, че са впечатлени от филма. Заинтригували сме ги, било им е интересно и дори забавно. Все пак филмът ни е комедия.
И.П.: Освен визуалната част са оценили сценария и комичната част?
Г.К.: Да, да. Едно от нещата, които ги беше впечатлило е как е разказана историята, различният начин, и това отличава филма ни, не само от филмите за катерене, но и от спортните филми изцяло.
И.П.: Мислиш ли, че се е оценил включеният във филма проблем за климатичните промени и случващото се в Алпите?
Г.К.: Да, споменаха, че това е сериозен проблем, изключително видим във високата планина, в Алпите и алпинистите го усещат най-много, защото някои от тях дори губят живота си, вследствие на тези промени.
И.П.: Хората от мейнстрийм спортовете явно също го разбират?
Г.К.: Някои. Споделиха, че през филма са се замислили за този проблем и за отпечатъка в планината, на климатичните промени.
360°: Имаше ли елементи на нетуъркинг? На теб направиха ли ти впечатление други проекти. Успя ли да гледаш нещо от филмите?
Г.К.: Да, успях. Ето ти един пример. „МоCrazy Strong” – разказва се за американката Jamie Moсrazy, бивша фристайл скиорка и първата жена, която е направила double backflip в X Games. Тя претърпява сериозен инцидент и се възстановява. В този инцидент тя наранява главата си и животът ѝ се оказва в опасност. Изпада в кома и е имало сериозни съмнения дали ще се събуди. Успява обаче да се събуди, но в пълна парализа. Започват да я раздвижват и през цялото време лекарите са убедени, че тя няма да може да проходи повече. Но родителите ѝ не се примиряват, търсят различни начини да променят състоянието ѝ и в рамките на 5 години състезателката успява да се възстанови напълно, на 100%. Не само започва да се движи, а отново се качва на ски. Jamie присъстваше на фестивала, запознахме се, прекарахме доста време заедно с нея, майка ѝ и сестра ѝ. Правеше всякакви акробатики, ходеше на ръце, например.
Живее пълноценно. Във филма ѝ показват, че често след подобни травми, хората се възстановяват около 2 години. След това лекарите им казват: „Ами, това е.“ И масово хората спират с възстановяването и се отказват. Тя самата е доказателство, че, ако човек продължи, е възможно да се възстанови напълно. И това е акцентът на целия филм: как тя и семейството ѝ са успели да се преборят, и Jamie се възстановява напълно.
Имаше и други интересни филми и хора, с които се запознах и все още поддържам връзка. Наскоро ходих по работа в Лондон и се видяхме на по кафе с режисьора на един филм, който дори беше номиниран в нашата категория. Но с американката станахме приятели. Имаше и руски филми, даже един спечели.
И.П.: Нямаше ли негативна нагласа към това, че е руски филм?
Г.К.: Не, не, нямаше никакви такива неща. Имаше 3-4 човека, представители на руските филми, и хората ги приемаха напълно нормално. Режисьорът на спечелилия руски филм посвети наградата си на всички руски атлети, които не могат да участват в международни турнири и състезания, вследствие на безумните действията на един конкретен човек. Каза, че не одобрява войната и смята, че сънародниците му също не я одобряват.
И.П.: Създаде ли си други познанства?
Г.К.: Да, още много приятелства завързах. Много си допаднахме също с един много весел бразилец Alexandre Ribas. Той е и собственик на курорт, който се намира на един от най-добрите сърф спотове в Суматра. С него много бързо си станахме близки и му обещах със сигурност да го посетя в Суматра, тамън и аз да се науча най-накрая да го карам тоя пуст сърф. (смее се)
И.П.: А филмът за мястото ли беше?
Г.К.: Филмът се казва „Bagus Lagi“, което значи „отново добре“ на индонезийски, и разказва за сърф трипа на сърфиста Pedro Boonman в Индонезия след тригодишна пауза, заради COVID ограниченията за пътуване.
Отделно гледах интересни филми за бокс, колоездене, футбол, плуване, за параолимпийски спортове. Един от най-впечатляващите беше от Палестина, със заглавие „Паралестин” (PARALESTINE на Al Hassan Selmy), номиниран в категория Best Paralympic Film. С него поддържам връзка по WhatsApp оттогава, през ден горе-долу, защото тогава той сам се свърза с мен и ме молеше да му помагам за различни неща, включително ме помоли да направя една конкретна снимка, която искаше, защото това е първият филмов фестивал, на който е бил селектиран в живота си, и му беше много тъжно, че не може да дойде.
Филмът му беше свързан с големия брой увреждания на палестинци, изгубили крайници, вследствие на военни действия. Един от героите във филма беше уцелен от ракета и загубил напълно едната си ръка. Повече от 8% от населението в Палестина имат различни и сериозни двигателни увреждания. Това поражда инициатива за организация на различни спортове, които увличат тези хора, създават се цели отбори и започват да участват в подобни състезания. Проблемът е, че това са били здрави и нормални хора. Във филма споделят за депресията, в която изпадат след загубата на крайник и спортът ги вади от това състояние, връща към живот, към социалното, създава им условия отново да мечтаят, да си поставят цели.
Основната идея беше това. Друг герой обясняваше как е обмислял да се самоубие след загубата на ръцете си. Включването му в този вид спортове за пострадали, му връща надеждата за живот и той съумява да приеме, че може и така да се живее. Публиката изключително силно аплодира на крака филма и по време на церемонията, в знак на солидарност и към героите във филма, и към режисьора, който не дойде, заради обстановката в Gaza, където живее.
И.П.: Освен този фестивал, какво се случва с другите?
Г.К.: До момента сме селектирани на 26 фестивала, а в 11 от тях сме спечелили и награда. По време на престоя ми в Италия (24-26 ноември), Христо Христов, главен оператор на филма, ни представляваше на Банско филм фест и спечелихме Специалната награда на фестивала.
Пак по същото време получихме мейли от още два фестивала: International Sport Film festival, Неапол и Dolomiti Film Festival, в Cortina d’Ampezzo. Известиха ни, че сме спечелили наградата за най-добър документален филм и помолиха да изпратим видео с благодарности, защото церемонията по връчване на наградите се случваше по времето на фестивала, за който ви разказвам – 25 ноември. Чух се с директора на фестивала в Неапол. Цитирам по памет неговите думи: „Изключително много харесахме вашия филм, концепцията и тотално различният начин на разказване на историята“.
Отделно спечелихме и друга награда от фестивала в Cortina d’Ampezzo, който споменах по-горе. Чакаме отговор от още около 15 фестивала, от един от които Vancouver International Mountain Film Festival ни информираха предварително, че сме в селекцията. (усмихва се)
И.П.: Много впечатляващо, браво! Един последен въпрос: навярно и много други хора се питат – защо изобщо си заслужава да се кандидатства и участва на филмови фестивали?
Г.К.: Ще отговоря малко по-задълбочено тук и, надявам се, мотивиращо за всички хора, правещи български филми за приключенски/екстремни спортове. Участието във филмови фестивали по света има следните позитиви:
- Популяризиране на филма, темата, участниците, продуцентската компания и изобщо екипа, участващ във филма, не просто в България, а по целия свят. Допълнително по филмовите фестивали често ходят представители на дистрибуторски компании, които могат да забележат филма и да пожелаят да го купят и разпространяват (стрийминг платформи, телевизии и др.). В нашия случай няма такъв вариант, защото е късометражен, но реално така се случват нещата често.
- Запознанствата с изключително много други „колеги“, атлети и изобщо интересни хора от цял свят, което отваря вратите за бъдещи колаборации по международни и „по-големи“ проекти.
- На adventure филмовите фестивали ходят „ядрото“ на adventure/outdoor/mountain обществото. Това е голямо предимство (спрямо пускането на филма онлайн само), което е много важно, включително за спонсорите и рекламодателите във филма ти. Пускането на филма само в интернет, означава, че нямаш никаква представа до кого ще стигне, а на фестивалите си сигурен, че ще достигнеш ядрото на търсената таргет група. Само да отчетем факта, че на фестивалите ходят средно по 1000+ човека, което добавя сериозна бройка гледаемост към така или иначе гледаемостта, която филмът ще натрупа онлайн. Отбелязвам и международното медийно отразяване, вързано с всеки един такъв фестивал. Съвкупността от цифрите и факторите, които изброявам, са важни за спонсорите на филма, а и също за потенциалните спонсори на следващ проект.
- Средно за един филмов фестивал кандидатстват около 1000 филма, от които се селектират 20-30, което означава, че дори само да си селектиран, твоят филм автоматично получава професионално признание във всеки аспект (сценарий, режисура, заснемане, звук и т.н.), което автоматично е признание за теб самия като режисьор/оператор/продуцент и т.н. Да не говорим пък, ако спечелиш награда… Това признание играе ролята на „гаранция за качество“ в очите на всеки един продуцент, рекламодател или спонсор, когато им презентираш идея за бъдещ проект, защото те вече са спокойни, че ти доказано знаеш и можеш да направиш успешен и интересен филм – най-големият риск, който притеснява всеки, когото искаш да убедиш да инвестира пари, време или други ресурси в проекта ти.
Реално, ако искаш да продължиш да правиш филми, те да са с все по-големи бюджети, което води до по-големи възможности за филма откъм изпълнение, локация, техника и т.н. и, ако искаш да участваш в по-големи международни проекти, или пък такива, които да са възложени от по-големите медии/платформи/стриймъри – трябва задължително да участваш и да ходиш по филмови фестивали!